Един много делничен и почти битов сюжет ме подтикна към днешните размисли. Както често се случва в живота, дълбокомислените екзистенциални заключения имат доста прозаични корени.
Вчера вечерта, след като се бях поизморил от ходене по спортни магазини в търсене на нови маратонки, които да заменят старите, вече почти скъсани, минах през пазара да купя домати и краставици и съвсем по мъжки реших, че няма нищо по-вкусно, а и по-лесно за лятна вечеря от печена на скара наденица и прясна салата. Минах пътьом през една месарница, поогледах се и се спрях на два модела наденица за скара – едната малко по-евтина и с по-светъл цвят, другата, по-скъпа и по-тъмна на цвят. Обикновено се ориентирам за качеството по цената, но все пак реших да попитам продавачката – доста симпатично и приятно младо момиче. Всъщност не я попитах, направо изложих предположенията си. Казах й: сигурно в тази по-скъпата има повече телешко. Момичето се усмихна дяволито и ме попита: Наистина ли искате да ви излъжа? 🙂
Усмихнах се и спрях с въпросите. Като обикновено купих от по-скъпата – но с ясното съзнание, че нито в едната, нито в другата има телешко, че вероятно и месо няма.
После обаче се замислих или по-скоро си дадох сметка, че май наистина искаме да ни лъжат. Някак по-оптимистично и леко ни става на душата, ако ни кажат, че в наденицата има телешко и цветът се дължи именно на него, а не на вредни оцветители, въпреки че много добре знаем истината. Това с месото е метафора, разбира се. Метафора за това, че повечето от нас имат нужда от някой, който да им представи красивата истина за света. Или по-точно красивата лъжа. Добрата новина е, че винаги има една продавачка, която с намигване ви пита: Сигурен ли сте, че искате да чуете точно това… 🙂