Прав е бил Георги Стаматов (за неосведомените – български градски белетрист от 30-те години на миналия век), който в един свой разказ нарича луната стара сводница. Точно, та точно. И всеки, който е будувал в последните 3-4 нощи заради поредното пълнолуние, ще се съгласи с това. Започвам така само за да обясня среднощния час, в който попаднах на повторението на едно образователно предаване по втори канал на националната ни телевизия. Там една преподавателка обясняваше за предстоящ конкурс за лагер, които се провеждат в НАСА – лагер, през които вече са минали известен брой българчета и към който имало доста засилен интерес. 
Кандидатстването – каза тя – ставало с есе, но подчерта кратко. На Запад много държали на умението точно, ясно и задълбочено да може да формулираш това, което искаш да кажеш. Затова били тези ограничения за размера. Нормално всеки, като чуе нещо подобно, да се замисли каква е логиката на подобна претенция. И аз го направих. И се сетих как напоследък все по-трудно успявам да отделя време, за да чета дълги статии. Как много често, преминавайки през информационния интернет поток, успявам да стигна единствено до заглавието, или пък чета само акцентите, отделени графично. И намерих логиката. Живеем забързано, трескаво и наистина нямаме време да четем лирически отклонения, даже и да имат силна подкрепяща роля за тезата ни. Другото – умението да предадеш ясно, логично, кратко и подредено нещата, които искаш да сподели, говори за това, че те се намират в подобен порядък и в главата ти. Тоест говори за ментални преимущества. Остана обаче един въпрос, на който нямам ресурс да отговоря – кога и българската образователна система ще стигне до тези изводи. Кога условията към есетата ще са: Напишете текст, не по-дълъг от… вместо Напишете текст, не по-кратък от…