Не винаги можеш да се разбираш с всеки, но на работното място това е наложително. Най-трудно е що се отнася до колеги, с които сте като два остри камъка – не можеш да си позволиш постоянни караници, подмятания, спорове. И колкото и другия да си позволява да те изкарва виновен в дадени ситуации, да те обърква нарочно или не, или пък още повече – да е по-висшестоящ от теб и да може да си позволява да те поучава – нужно е да си затваряш устата.
Да, ама не, приятели. Това е един от най-преките пътища за тъй наречения психологически бърнаут. Не може да се бяга от подобни ситуации, те трябва да се разрешават по един или друг начин, дори с цената на конфликт, или дори с цената на смяна на работното място, в случай че шефът ти отсъди, че грешната страна в споровете и конфликтите си ти.
Защото се изгражда напрежение – стрес, който влияе не само на работното място, но действа разрушително и в личния живот, дори и в здравето, и може да струва много по-скъпо от няколко месеца без заплата, например.
Невъзможно е човек продължително да си заравя главата за този стрес – той все от някъде ще избие. Без значение дали утре, като клиповете, които сме гледали от САЩ, ще хванеш монитора на бюрото ти, с всичка сила ще го треснеш в земята и ще кажеш “Аз съм дотук”, или пък ще започнеш да пиеш, или ще станеш раздразнителен и непоносим вкъщи, или поради прекаленото отрицателно напрежение насочено към самия себе си (ако успяват да те убедят, че си виновен), ще изпаднеш в депресия.
Това е малкият ми, житейско-битово-философски урок за днес за вас, който (повярвайте) съм научил по трудния и доста неприятен начин.