Интересни обединителни процеси текат не само в политическото пространство, но и в медийното. Не винаги обаче от събирането на две силни имена се получава нещо смислено. Даже напротив. Съвсем пресният случай от предаването “Всяка неделя” го доказа.
След като преди няколко месеца Диана Найденова напусна “Нека говорят” на Росен Петров и държеше в пълна тайна бъдещите си творчески планове, както обичайно се казва в такива случаи, преди седмица от “Всяка неделя” шумно анонсираха, че устатата водеща е намерила пристан при именития арменец. Още тогава ми се стори странно това сътрудничество и решението на Найденова да пристане на Кеворкян. Първо, защото това не е първият опит на именития телевизионер да работи съвместно със свой млад колега – нека си припомним Игор Марковски, Стойчо Керев, Веселин Дремджиев, Мартин Карбовски. До един неуспешни и не особено трайни. И второ, водещата видимо е много чепат и непокорен характер, ярка индивидуалност, доминантен характер – честно казано въобще не ми се връзваше в подобна конфигурация.
И се оказах прав. За мен още първото предаване миналата неделя беше пълен провал на това сътрудничество. Като изключим непрекъснатите обаждания на журналистката, които очевидно дразнеха свикналия да води парада ветеран, и също така непрекъснатите му забележки и прекъсвания, изключително дразнещ стана характерният за предаването близък план. Едно е, когато камерата следи отблизо един водещ и един събеседник. Когато обаче започне да се придвижва не особено бързо през двама водещи и двама гости, положението става наистина драматично, а зрителят – разноглед. И не става ясно кой говори, кой се вижда на екрана.
И се питам тия дни: На кого му хрумна тази идея, като съвсем очевидно е небъдна.