По време на криза често хората се дразнят, когато се дават пари за изкуство, за строеж на изложбени зали, за създаване на културни факти или пък за съхраняването, опазването и излагането им. Истината е обаче, че кризите ще се редуват през няколко години, поне така сочи досегашната история, ще отминават и единствените последици, които ще оставят финансовите кризи, ще са неприятните спомени. Мисля си обаче, че трайно негативните последици оставят духовните кризи, пагубно за нас като нация ще е и то ще даде отражения далеч напред във времето, ако позволим заради липсата на пари или защото смятаме, че има неща от по-първостепенна важност, да оставим на произвола на съдбата всичко онова, което е създавано през годините като културно-историческо наследство. Ще кажете, че това е работа на Държавата и на фондациите като Мизия на Светослав Кантарджиев, но си е точно наша отговорност и задължение, ако ни пука достатъчно за това наследство, да „напомняме“ на държавата за него и да подпомагаме – доброволчески, финансово или по друг начин фондациите за опазване на културно-историческото ни наследство.
Истината е, че в днес – дали поради липса на средства, дали заради обикновена немарливост или пък по идеологически причини – една доста голяма част, особено от произведения на класици на българското изобразително изкуство, на талантливи скулптори се въргаля във влажни мазета на различни институции, при крайно неподходящи за съхранението им условия и с всеки изминат ден става жертва на времето и условия, при които се съхраняват – всъщност не съхраняват, а при условията, в които са захвърлени. Може би не ценим просто защото имаме много. Но докога ще го имаме? Трябва да гледаме на всяко едно нещо, свързано с културата и историята ни, дори и най-дребното камъче, като на безценно богатство на нацията, да го пазим и съхраняваме като такова. Така, както правят по цял свят.