Срещнах вчера мой съученик от гимназията – отдавна на го бях виждал, защото завърши английска филология в Софийския университет и после с приятелката му останаха да работят там. Родило им се детенце обаче наскоро и решили да се приберат към родния град, защото без жилище в столицата, пък и с малко дете, за отглеждането на което няма кой да помага, си е изключително трудна работа. Оплака се, че с намирането на работа било по-трудно в провинцията, изкарал няколко месеца на обезщетения към бюрото по труда, но от няколко седмици вече работел в една фирма. Американска, транспортна. Общо взето работата му се свеждала до това да координира курсовете на камионите. Работело се на някакъв странен график, основно през нощта – логично американците са с половин ден след нас. Отбелязах, че си е струвало чакането, все пак си е намерил читава работа, като предположих, че ако не му плащат по американски стандарти, то поне не го правят по българските. Подсмихна се той – 600 лева цифром и словом. Това била заплатата. Мизерия, призна си той, но започнал, защото месеците с обезщетенията изтичали, а пък зимата тропала на вратата. Учудих се, защото се сетих за друг приятел, който работи в подобна фирма – българска – и получава почти двойно повече.
Поразмислих се после. То е ясно – чужденците в повечето случаи идват тук, за да използват квалифицирана и по-евтина работна ръка. Ама чак пък толкова – то си е почти безплатно. За труд като тоя – квалифициран (координира транспортните средства на отличен английски език), вреден (работата през нощта доказано влияе зле на здравето) и отговорен. Щях да кажа, че си е чиста злоупотреба. Не – употреба е. Що ли им позволяваме. Защото оцеляваме – това правим от 20 години. Те именно на това разчитат.