Напоследък рядко гледам телевизия. Но когато, минавайки покрай телевизора, нещо ми задържи вниманието, се спирам. Така миналия уикенд в края на предаването на Сашо Диков попаднах на спомените на един от бодигардовете на дъщерята на бившия първи Людмила Живкова. Разбира се, когато хора от близкото обкръжение на някого разказват нещо, то винаги трябва да се пресява през сито, защото дали от професионална етика, или от лични симпатии истината винаги се интепретира малко по-различно и идва до нас леко изкривена. Така подходих и аз към въпросния разказ. Сито, сито, но все пак и редактирани, спомените сочеха към една доста аскетична личност – особено в последните години от живота й. Да, вярно ползвала се е с привилегиите, които би имал всеки на нейното място, но общо взето всичко е било впрегнато в усилията й да изведе българската култура на едно друго равнище, да я направи разпознаваема по света. Само да си припомним, че нейно дело е Народният дворец на културата – сграда, в която се е случвал и продължава да се случва богат културен живот, Асамблеята “Знаме на мира” и много други културни събития.
Хайде сега опитайте се да се сетите с какво се записаха в историята ни съпругите и дъщерите на първите мъже след идването на така наречената демокрация. Почти с нищо значимо. Едните бяха напълно безлични и незапомнящи се. А другите се отчетоха с фондации, около които имаше повече скандали и интриги, съмнения за пране на пари, отколкото общественополезна дейност, с частни самолети и прочие признаци на благополучие. Записах в заглавието думата съпоставки. Ама май нямаме никакви основания за такива.