Повечето хора разбират патриотизма по много странен начин. Преди няколко дни стана ясно, че в Бургаска или Варненска област – ще ви излъжа коя точно – сменили чуждите наименования на над 200 географски обекта с български. Като казвам чуждите, съвсем нямам предвид само турските, както може би си мислят повечето от вас. България е кръстопътна страна във всяко едно отношение, при това много древна. През територията ни са минавали – а някои са оставали трайно – представителите на различни етноси, на различни народи. И съвсем естествено са оставяли своя отпечатък – в архитектурни паметници, в литература, в музика, в културата ни като цяло. Е, съвсем естествено – и в езика, и в оная му част, която се отнася до топонимите.
Да ви казвам, че макар и чужди, тия названия са станали част от нас, едва ли има смисъл. Ние сме си свикнали с тях – те носят цвят и спомен за нещо, което е минало, нещо, което е част не само от историята ни, но и от нас самите.
Е, като започнаха едни радостни възгласи и коментари във фейсбук по тоя повод, като започнаха едни обидни думи към турци, арменци, евреи и т. н. Бликна нечувано патриотарство – от онова кръчмарското, което Ботев е описал много добре.
Нека честно да си отговорим на въпроса: Кому е нужна тая промяна и кого обслужва? И прави ли ни това, че сме толерантни към подобно езиково присъствие и разнообразие, при топографските ни обекти в конкретния случай, по-малко патриоти. Не мисля. Истинският патриотизъм е съвсем друго нещо – той е утвърждаващо, а не отричащо чувство и проявите му са също такива. И какъв е смисълът да запишем на книга една промяна, когато от народните уста имената ще се предават такива, каквито се помнят от векове. А не такива, каквито ги е определил някой преходен местен управник.