Искам да ви споделя една лична история, която провокира друга тема за размисъл. Става въпрос за това дали мъжете плачат, дали трябва да го правят пред други хора и какви сигнали дава това действие. Но въпросите ще ги изложа по-надолу, а сега ще ви разкажа и самата случка.
Преди седмица по телевизията засякохме един филм. Той бе за вярното куче Хачико. Не знам дали сте запознати с историята, но накратко става въпрос за куче, което чака починалия си собственик на гарата девет години. Самото пресъздаване на емоциите и връзката между човешко същество и животни е дълбоко докосваща. Но още по-вдъхновяващото е предаността като най-висш идеал.
Мога да кажа, че дамите вкъщи започнаха да плачат още от средата на филма. И така продължи до самия му финал. От представителството на силния пол бяхме още 3-ма души. Именно реакцията на всеки един по отделно предизвика моите вътрешни терзания и размисли.
Единия от приятелите се разплака, но чак накрая. Аз се стремях на тъжните моменти да поглеждам телефона си и да се разсейвам с нещо, защото и при мен сълзите напираха. Но третият – остана абсолютно бездушен и дори го обърна на подигравки. Така той изрази мнение, че няма как един филм да те разстрои и то особено пък мъж. Но защо?
Аз веднага реагирах и споделих мнението си, че това е в реда на нещата, все пак не сме направени от камък. Всеки има своите емоции и няма значение полът. Може да си изживял подобна история, може да си я усетил много близка или пък просто в момента да си в подобно настроение. Да не би това, че мъж плаче да го прави по-малко мъж? Сълзите табу ли са? Присъщи ли са само слабите или всеки може да се впусне в тях?