Люба Кулезич е една от телевизионните водещи, която истински ме дразни – не ми харесва заядливият й начин на водене, тенденциозността при поднасянето на информацията, понякога откровеното й изопачаване, за да защити тезата, която смята за правилна, неподходящото за възрастта й облекло и момичешко маниерничене. Но истината си е истина – има акъл в главата, има истински находки при подбора събеседници и теми. С две думи – колкото и да не ми е симпатична – има своето място в българската журналистика, при това заслужено с можене, не с протекции. И друг безспорен факт – даже и да развява неправилните знамена, го прави със силата на словото, а не със силата на сопата. Така, както се случи в посегателството от миналата седмица срещу нея, когато някакъв “юнак” я причака в тъмния вход на работното й място и буквално я обезобрази с ритници и удари в лицето. Ако си спомняте, преди години нещо подобно, само че далеч по-сериозно, се случи със собсвеника на Фрог нюз, който почти месец беше на ръба между живота и смъртта, а след това месеци се възстановяваше от тежките поражения. Защо припомням това. Ами защото очевидно тактиката по сплашване, успява. Не мога да се сетя след този случай въпросният сайт да е изкарал някаква компрометираща и уличаваща сериозно някого в неправомерни действия информация. Опитите, да затворят устите, очевидно успяват. А това е страшно. Силно ме притеснява мисълта, че може и у нас като в Русия животът на журналистите да е цената за правото им да казват истината такава, каквато я виждат. Реваншът в такива случаи е нормално да се случва само по един-единствен начин – срещу аргументите на думите вадиш думи. Ако си словесно безсилен и може да извадиш само сопа, поне го прави срещу мъж.