Вчера наш роднина ни беше на гости – първи братовчед на баба ми. Възрастен, малко над 80 г., но запазен човек, държи се – даже работи и като нощна охрана към една фирма. Разказва за синовете, за дъщерите, за внуците. И за това, че макар и работещ пенсионер, парите не стигали за нищо. Но въпреки това, щял да му идва скоро единият от внуците на гости, голямо момче – заделил да му даде петдесет лева. Не можах да се стърпя и му казах, да си гледа живота, да си позволява малки радости, да се поотпусне, да излезе с приятели на ресторант или кафе, да ходи на екскурзии – може да си го позволи, все пак работи, – внуците вече са големи, животът е пред тях, да се оправят сами. Много учудено ме изгледа, не мисля, че му стана приятно от това, което чу. Не мисля и че ме разбра какво точно искам да му кажа. Но истината е, че не се чувствам като човек, казал нещо нередно, и пак бих го направил при подходящ повод.
Но съм се замислил от вчера какъв е тоя наш български манталитет и това разбиране, че трябва да дундуркаме наследниците си, докато сме живи. В повечето случаи с цената на много лични лишения и ограничения. Честно ви казвам, не я разбирам тази работа и не приемам тази философия.
Смятам, че в това отношение трябва да я караме като западняците. Като навършат пълнолетие или след като завършат висшето си образование, децата трябва да се отбиват финансово. Освен че така родителите им правят услуга, като ги пускат в реалния живот и им дават възможност да започнат да изграждат съпротивителни сили и умения да се справят сами, дават шанс и на самите себе си да прекарат по-хармонично, приятно и пълноценно последните години от живота си.