Знаете ли, на Бъдни вечер ми се случи истинско чудо. То не бе от тези невероятни и необясними случки, които съзнанието не може да ги побере. Свързано е със случайното попадане на един филм, наречен „Чудо“. А той определено ми даде повод за нови мисли.
Предполагам, че вече може да сте го гледали, защото е реализиран през 2017 година. Той бе известен с това, че е намиран за Оскар за най-добър филм. Още по-голямо впечатление направи и малкото 10-годишно момче, което изигра една наистина трудна роля.
Общо взето сюжетът разказва за трудностите на цялото семейство, близки и приятели, както и за живота на момче с лицеви деформации. Набляга се на темата как обществото приема различните хора.
Мен искрено ме докосна като текст, игра, замисъл. Аз наистина се замислих как ли бих реагирал, ако съдбата ме срещне с подобен човек? А ако бе мой роднина или дете? Едва ли щеше да е лесно първоначално. За да се справим, е нужно да сменим гледната точка – да се откажем от красивото външно. Колкото и банално да звучи и колкото и пъти да сме го чували, е наистина така.
Лицето не може да се прикрие. То е нещо като първа притегателна сила на един човек към друг. Но ако се абстрахираме от визията, може ли първо да бъдем привлечени от енергията и заряда на отсрещния? Може би ще е добре да развием това си сетиво и да му доверим някои други аспекти от живота си, а очите – да останат на втори план.
„Чудо“ наистина направи чудо с мен, защото провокира съзнанието ми. Дълго мислих преди да напиша този текст. С него не целя просто да ви споделя ревю, а да ви извадя от зоната ви на комфорт, за да видите и вие света си от друга гледна точка. Ще се пробвате ли?