Ще тръгвам на планински поход с четири преспивания след няколко дни и по тоя повод се наложи да ъпгрейтна наличната ми раница, която направо си плаче за смяна. Със сигурност обаче няма да е това лято. Хубава е – с удобни презрамки, с отделения, в които могат да се подредят нещата, но е възтесничка. За преход с едно нощуване, за какъвто случай я купувах навремето, е идеална, но за повече дни кое по-напред – дрехи ли, храна ли, дъждобран, дебело яке, щото не случайно старите хора са казали лятно време без абичка и зимно без храничка да не се тръгва в планината. Е, якето ми дойде в повече и реших да занеса раницата в едно ателие за ремонт на чанти, където на фасадата й да поставят две ленти с копчета тик-так така, че якето ми да виси извън раницата. Отидох в работилницата, обясних на жената три пъти какво точно искам да се получи – а повторих обяснението, защото междувременно тя гледаше някакъв турски сериал и съвсем видимо раздвояваше вниманието си между него и моите обяснения.
Минавам на следващия ден да си получа готовата и ъпгрейтната с държачи за връхната ми дреха раница – както справедливо бях заподозряла жената при поръчката, обясненията ми – или поне половината от тях – се бяха загубили в превода от турски. Общо взето държачите бяха се получили така, както исках, само дето не бяха сложени точно там, където трябва – никак даже. Опита се да ме убеди, че именно аз съм й посочила това място, но и тя самата, докато пак с ъгълче на окото поглеждаше телевизорчето, видя забодените карфици на точното място.
Защо разказвам тази случка. Не от дребнавост – наистина съм над тия неща и няма никаква драма в това едни ленти на една раница да не са поставени точно там, където трябва. Лошото е, че тая практика с телевизора на работа е доста разпространена и на места, където грешките няма как да минат със снизходително намигване – контролни центрове, болници, таксита…
Ако сгрешиш, там няма как да разшиеш лентите и да ги поставиш на правилното им място.