Почти незабелязано щеше да мине тия дни годишнината от рождението на един от най-големите в българската литература, даже най-големия – Иван Вазов. Сигурен съм, че мнозина веднага ще скочат с аргумента, че не струва чак толкова много като автор, че да си позволявам така да го въздигам – моите аргументи обаче са свързани не толкова с качеството на това, което е написал, а с факта, че поставя началата на почти всички съвременни жанрове. А в началото изригване на особено качество няма как да се случи, в литературата то винаги иска натрупване. Не за произведенията му и за стойността им днес ми е думата – и защото оценката във всяко едно творчество винаги е субективна и не може да кажем: това е много добро, а другото не струва. Можем да кажем на мен това ми харесва, а онова – не. Ще става дума за паметта. За това, че ако за тази годишнина – 136-ата – не се беше сетило едно чуждо посолство, може би щяхме да я пропуснем. И за това, че по някакво странно – или не чак толкова странно – съвпадение по същото време излезе една много подробна статия, придружена с богат снимков материал, в утвърден български вестник за трагичното състояние, в което се намират надгробните паметници на някои от най-известните ни творци. И това ме подсети защо винаги съм смятал Вазов за голям – ами защото в огромното му по обем творчество можем да намерим всякакви отговори и много истини за това, кои и къде сме ние. Е, отговорът днес не е много оптимистичен. Оказва се, че сме някъде там, в следосвобожденските години. Спомнете си какъв е поводът за написването на “Епопея на забравените”. Потъналите в тръни и бурени паметници на поборниците за българската свобода, забравени от поколението, което уж трябва да е благодарно.
Панта рей… – е казал Хераклит, Вазов може би щеше да продължи с въпрос: А дали наистина се променя!?