Брашното е прах от отминали дни

Бръмченето… бе май от реката, ама не бях сигурен. Имаше нещо металическо, като някакво старо бръмчене, все едно се въртеше нещо, макар и вече да не се върти. Стоях и се чудех защо съм дошъл тук. Ама не се чудех чак толкова много, честно казано. Просто реших и това е. Някаква тъпа скука май ме доведе, комбинирана с онази глупава идея, че трябва да се докосна до нещо истинско. Напоследък всичко ми се струва изкуствено – и хората, и храната, и дори въздухът. И миризмата… миризмата на прах и влага… не знам, някак си ми хареса. Беше като спомен, ама такъв, който не помниш ясно, знаеш ли. Или пък си въобразявам.

Мелницата беше по-запазена, отколкото очаквах. Не беше съвсем развалина. Виждаха се следи от дървените колела, ръждясали метални части. Представях си как е работила тук преди години. Хора, които носят чували, мелят жито, пълнят чували. И наведнъж се сетих за баба. Винаги ме караше да помагам с месенето на хляб. Този мирис… о, този мирис на прясно тесто! И топлината от печката, нали? Имаше нещо уютно в това. Май от години не съм ял истински хляб. Само някакви изкуствени глупости купувам. Кожата ми помни топлината от тогава, ама вече е като далечен спомен. И помня как ме болеше от месенето, ама тя все ме караше да продължавам: „Трябва да намериш ритъма, миличко“, казваше. И аз все се опитвах, ама не знам дали някога съм го намерил този ритъм.

Слънцето се процеждаше през дупките на покрива и рисуваше странни шарки по стените. Прахът танцуваше във въздуха. И не знам защо, ама ми стана меланхолично. Навярно е, защото всичко е забравено. Всички тези умения, традиции… просто са изчезнали. Като някакъв стар филм, който никой не гледа. Напоследък постоянно имам чувството, че съм в някакъв стар филм. Или пък животът ми е станал стар филм. Няма драма, няма екшън, само бавно избледняване. А, сещам се… веднъж като бях малък, гледах някакъв филм по телевизията, май беше „Капитан Блъд“ или нещо такова. Тогава си мислех, че животът ще е приключение. Ама то… явно съм се объркал някъде по пътя.

Влязох вътре. Беше тъмно и влажно. Миришеше на мухъл и нещо сладко, ама не беше приятно сладко, а такова… гнило. Стъпките ми отекваха глухо. Представях си как навремето тук е кипял живот. Хора, които си говорят, може би дори танцуват. Споделят си радостите и мъките. Сега… тишина. И влага, която прониква в костите. Май ще хвана настинка. А помните ли онези огромни дървени лъжици, с които баба бъркаше боба? Беше нещо огромно, сякаш можеше да изгребе цялата тенджера наведнъж. Винаги се чудех как е успявала да я държи толкова стабилно. Беше някаква магия. Напоследък гледам много готварски предавания. Всички са някакви претенциозни шеф-готвачи, които правят някакви молекулярни ястия. Не разбирам нищо. Истината е, че ми липсва обикновената домашна храна. И баба.

В единия ъгъл видях някакъв стар чувал. Беше прокъсан и прашен, ама още се виждаха следи от брашно. Докоснах го. Беше груб и студен. Представях си как са го носили на гръб, как са се потили, за да нахранят семействата си. Май ние сме едно много разглезено поколение. Отиваме в супермаркета и си купуваме каквото ни трябва, без да се замислим. Не се замисляме за труда, който стои зад всичко. Не се замисляме за нищо. А това брашно… може би все още пази частица от душата на този човек. Или пък си въобразявам. В този момент забелязах нещо на пода. Малка, керамична чашка. Счупена на две. Беше някак си… трогателно. Като символ на нещо загубено. Не знам. Просто ме накара да се почувствам тъжно. Спрях да гледам. Трябва да се прибирам. Вкъщи ми е студено, а и май започна да вали. И ми се дояде боб. Не, чакай… всъщност ми се дояде онова пиле с ориз, дето баба правеше. Но ще трябва да мина през магазина и да взема готова смес. Нищо няма да е като нейното…

Вчера, докато се връщах от работа, видях един стар, сив „Москвич“. И веднага се сетих за дядо. Той караше такъв, ама беше в доста по-добро състояние, разбира се. И миришеше на бензин и цигари. Сега като се замисля, това е единственото, което помня от него – миризмата. И как винаги ме возеше на задната седалка. Интересно е как някои неща остават в паметта ти, а други – не. Понякога се чудя дали изобщо помня истински, или просто съм си измислил всичко това. Ама това е друга тема… Трябва да се прибера, че ми стана студено. И честно казано, вече ми се дояде онзи боб. Ама истински боб, не от консерва.