Вечният спор е съзнанието ли определя средата или средата определея съзнанието. И ако като рационални човешки същества заключим, че и двете са валидни, то трябва да се открие правилният баланс между двете. А когато това се случи, да се реформират философиите и на всички наказателни и не само институции.
Защото, ако приемем, че средата определя съзнанието, то как може да се вини един човек за това, че се отдал на изкушението си да убива, което му е било програмирано като желание в психиката, желание извън неговия съзнателен контрол, който той може само да потиска и отлага, но в даден момент се е изкушил и осъществил?
На свободната воля се набляга и в религиите – като свободата, която Господ ни е дал. Тази воля обаче се определя от всичките ни познания, възпитание, морални ограничения и какво ли не още, което я прави всичко, но не и свободна, защото се лимитира от страшно много фактори съвсем несъзнавано.
Тоест ако в една ситуация един гений може да види 20 възможни “изхода”, един нормален човек, според вярванията и убежденията си, може да “вижда” само 2! – от които да прави избор. Свободен ли е той?
20 и 21 век са вековете на възкачването на култа към личността в колективната ни психология – на нейната сила, амбиция, желания, власт над всичко. Но се забравя, че тази “личност” живее в контекст, в среда, която й вдъхва живот. Тя е взаимносвързана с всичко, което я определя, създава и отразява като огледало. Как тогава трезвомислещ човек може да заключи, че е “отделен от Матрицата” и разполага със свободна гледна точка, извън субективния му ограничен разум?!
Такива ми ти философски въпроси ме терзаят някога нощем 🙂 Ако имате някакъв интерес към темата, предполагам долната лекция също ще ви хареса: