Е, едва ли сте се съмнявали, че след “Великият майстор” на голям екран няма да драсна няколко реда. Това, с което ще ви изненадам обаче, е, че няма да се правя на кинокритик, да ви разказвам с какво точно ми се е понравил филмът, дали наистина е явление като какъвто го определят не само специалистите, но и зрителите. Ще се огранича само с три думи – много ми хареса. И с една препоръка – обезателно го гледайте. И толкова по тази тема.
Днес ще пиша за едно усещане, което преоткрих. Говоря за изживяването и за смисъла да отидеш на кино.
Макар че съм заклет киноман, признавам, че от години не бях стъпвал в киносалон. Честно казано, не знам кога и по какви точно причини спрях да ходя. Вероятно заради недостиг на време или заради удобството и възможността да гледаш филм в два часа през нощта, по пижама и чехли, на удобния си диван, с чаша питие в ръка и прочие домашни удобства. Иначе не съм спирал да гледам, правя го постоянно. При това със система, хващам един режисьор и го изяждам от – до.
Гледането на филми обаче – стигнах до този извод – няма нищо общо с киното. Второто си е истинското и по-пълноценното изживяване. Среща с приятели, съпреживяване, сравняване на реакции, впечатления, емоции. Приятен разговор и питие след филма. Абе едното си е занимание самотно, другото си е общуване, социален контакт, спомен. Истинско връщане към едно специално усещане за празничност. Такова, каквото го имах още във втори клас, когато със съученици бягахме от петъчните двойни часове по английски, за да отидем на кино. И ако ме питате сега какво сме гледали, няма да мога да ви отговоря. Но със сигурност мога да ви кажа къде, с кого, какво сме правили след прожекцията.
Абе с две думи обикновеното гледане на филми не е кино. И ако не сте разбрали какво искам да ви кажа, значи е дошло време за личното ви завръщане към салоните. 🙂